БОХЕМ, подполковник тръгнал от МОРЕТО, играл в ЦСКА и националния отбор заедно с ГУНДИ стана на 80. Едно интервю на Недко Петров

Легендарният футболист на Черно море и ЦСКА Иван Василев празнува 80-годишен юбилей утре. Той ще остане в историята на родния футбол като най-резултатния десен защитник в европейските турнири (3 гола) и един от малкото ни футболисти, играли в три ½-финални мача в турнира за КЕШ (сега Шампионската лига). Василев е също единственият възпитаник на варненската школа, участвал в срещи от ½-финалите в турнира на КЕШ.

В интервю за „Петел” Иван Василев се връща към паметни мигове на терена, включително и за драмите срещу Интер на Ерера, и разкрива любопитни случки с Гунди и националния тим, от дербито на Варна и живота си.

– Г-н Василев, как започнахте да играете футбол?


– Бях на 9 години, когато Атанас Аврамов-Кафето ме видя да ритам топката в Гръцката махала, където живеех. Каза на майка ми, че иска да ме запише в школата на Черно море, но тя му отказа: „На Иван не му трябва футбол, а да се научи на занаят.” След дни обаче моето огромно желание надделя и станах част от детския тим на Черно море. Всеки ден ходех пеша на тренировки от Гръцката махала през Морската градина до „Тича”. Билетчето за автобуса бе 3 стотинки, но ние бяхме пет деца и не исках да съм в тежест на нашите.

– Кой ви покани в мъжкия представителен тим и кога дебютирахте?

– След като преминах през децата, младшата и старшата на Черно море, през пролетта на 1957-а Стефан Стефанов-бате Чефо ме взе при мъжете и на 18 години дебютирах срещу Дунав (Русе). Мачът на „Юри Гагарин” завърши 0:0, а аз играх през цялото време. Впоследствие не излязох от състава, а и през цялата си кариера никога не бях резерва, нито са ме сменяли по време на мач.

– Най-приятните ви спомени с „моряците”?

– Много победи, много емоции на терена, страхотна публика. Но винаги ще помня онзи мач с Левски през пролетта на 1964 година във Варна, когато от 0:2, ги обърнахме с 3:2. Пред 45 000 зрители гостите излязоха с атомна атака – Гунди, Теко Абаджиев, Патрата Илиев, Сашо Костов, и до 9-ата минута водеха с 2:0. На почивката капитанът ни Георги Димитров-Червения с напукани от гняв устни каза в съблекалнята: „Лесно ви е с провинциалните отборчета, айде сега да ви видя срещу Левски.” Тези думи ни подействаха като допинг и друг наш отбор излезе на терена. Намалих от дузпа, а след това Никола Димитров вкара две попадения за победата. Реализирахме и четвърти гол, но го отмениха. Тази загуба костваше на „сините” титлата и тя бе спечелена от Локомотив (Сф). След края на първенството Никола Котков дойде на почивка на Златните и почерпи мен и още трима съотборници за услугата, която им направихме. Изпихме по 5 бири и си изкарахме добре.

– В периода 1964/1968 сте част от славен отбор на ЦСКА. Кой ви привлече и как премина първия ви ден на „Армията”?

– В ЦСКА ме взе Манол Манолов, който преди това беше треньор на Черно море и познаваше моите качества. На път за „Армията” хванах трамвай №2 от „Граф Игнатиев ”и вътре се засякох с Никодимов и Пенев, които също отиваха в ЦСКА. Викам си, с какви футболисти ще играя само. В съблекалнята изпълних и детската си мечта – да видя наживо Георги Найденов. После играх с него, както и с Кирил Ракаров, който също беше мой идол.

– Триумфите, които са ви най-скъпи с червения екип?

– Титлата през 1966-а, както и Купата година по-рано. Победите не ги деля, защото всяка една от тях, постигната с отбор като ЦСКА, струва. Особено тези в Европа. За мен е огромно признание, че за 4 години на „Армията”, от възможните 120 мача в „А” група, изпуснах само три – два заради болки в ахилеса и един заради наказание. Накъде прочетох, че имам 115 срещи за „червените”. Това не е вярно, те са 117.

– Най-значимата ви евроизява с ЦСКА са трите ½-финални мача за КЕШ с Интер. Но преди тях също водите паметни битки.

– Те започнаха през есента на 1965-а, когато срещнахме силния Борусия (Дортмунд) в турнира на КНК. В състава им бяха имена като вратаря Ханс Тилковски и крилото Емерих, когото пазех. Месеци по-късно двамата станаха световни вицешампиони с Германия на световното в Англия. Там паднахме с 0:3, а в реванша ги победихме с 4:2. В София аз отбелязах четвъртия гол от дузпа, която дълго бе оспорвана от тях. Гледах до последния момент Тилковски в очите, бих в единия ъгъл, а той се хвърли в другия. Ние продължихме да ги притискаме до края, но имаха късмет, че не им вкарахме пети гол. При 5:2 отивахме на трети мач, тъй като правилото за голове на чужд терен още не важеше.

През есента на 1966-а в КЕШ се изправихме срещу Олимпиакос. У дома ги победихме с 3:1, след като губехме с 0:1 до 64-ата минута. Димитър Пенев изравни, аз вкарах втория гол с удар извън наказателното поле, а Никола Цанев ги довърши накрая. На реванша в Гърция беше страшно. Именитият рефер от Унгария Дюла Гере им удари рамо през първото полувреме и на почивката водеха с 1:0 след гол на звездата им Сидерис от дузпа. Тогава Стоян Орманджиев изпрати един човек от щаба ни при съдията,



за да му предаде, че ако продължава да свири така, ще извади отбора от терена. Арбитърът явно се стресна, започна да ръководи по правилата и удобният за нас резултат се запази. Следващото препятствие бе Гурник, с Любански и общо девет национали на Полша. Сразихме ги с 4:0 в София, като оформих крайния резултат в последната минута. И добре, че падна този гол, защото в ответната среща изгубихме с 0:3.

На ¼-финала преодоляхме и Линфийлд след 2:2 в Белфаст и 1:0 в София, и така получихме възможност да играем срещу великия Интер на Ерера. Италианците бяха станали европейски шампиони през 1964 и 1965 година и световен клубен шампион.

– Как се държа ЦСКА срещу великия тим на Еленио Ерера?

– Срещу нас бяха световни звезди – Сарти, Бургнич, Факети, Пики, Доменгини, Луис Суарес, Корсо, Капелини, Сандро Мацола, но ние знаехме, че имаме качества да се противопоставим успешно, а и Стоян Орманджиев избра правилна стратегия. Пред 82 000 зрители на „Сан Сиро” имахме кошмарно първо полувреме. Задачата ни стана трудна в 32-рата минута, когато бе изгонен Кирил Райков и останахме с 10 души, а отделно Факети ни вкара гол в края на полувремето. Всичко това обаче не ни пречупи. След почивката продължихме да играем по същия начин и Никола Цанев изравни от фаул. В София отново Факети бе точен през второто полувреме, но Николай Радлев изравни. След успеха в съблекалнята влязоха шефовете и Добри Джуров повиши всички нас, които бяхме офицери, с по една звезда. А на Радлев, който бе редник, му стисна ръката и му каза: „Честито, старшина Радлев.”

– По регламент третият решителен мач трябва да е в Грац, но се играе в Торино. И до ден днешен се говори, че сте се съгласили на промяната, тъй като в замяна сте получили модерен автобус от Интер?

– Няма такова нещо. Автобусът бе закупен по-късно с парите от продадени билети за срещите ни в онзи знаменит сезон в КЕШ. А иначе рейсът беше модерен, да. За първи път пътувахме с автобус за мачовете, в който имаше тоалетна и не се налагаше шофьорът да спира по няколко пъти.

Относно третия двубой с Интер, истината е, че кметът на Торино се свърза с нашето ръководство и ни предложи да играем там, тъй като е избран от комунистическата партия на Италия и щели да ни окажат голяма подкрепа от трибуните. Кметът обаче ни подведе, тъй като от Интер предварително бяха изкупили всичките билети. Мачът бе късно и от прозореца на хотела гледах как привърженици на Интер пристигат в града с коли и самолети, и Торино се превръща в едно „синьо-черно” море.

Италианците бяха много нахъсани и поведоха в 9-ата минута чрез Капелини. В интерес на истината ни надиграха и заслужено спечелиха, но ние във втория мач в София ги бяхме елиминирали. Тогава обаче се намеси австрийски рефер и при 0:0 отмени гол на Цанев, като посочи с два пръста, че отсъжда двоен удар.

Загубата обаче в никакъв случай не омаловажава постигнатото от нас и историческото най-добро класиране на български отбор в най-престижния евротурнир, което досега бе повторено само веднъж – 15 години по-късно от още едно голямо поколение на ЦСКА.

– Г-н Василев, как се разбирахте с Димитър Пенев на терена?

– Както се казва, със затворени очи. Защото, когато си футболист и имаш такива футболисти около себе си, лесно се играе. Пенев беше 6 години по-млад от мен, но роден лидер и голям играч. Макар и по-малък от всички, командваше вещо защитата. Като десен бек, обичах да се включвам в атака и когато нападахме, аз бях винаги в другата половина. Пената все ми казваше: Бате, по-спокойно я карай. Стой си в зоната, да сме по-сигурни отзад.”

– Какви бяха отношенията ви с Георги Аспарухов?

– Бяхме съперници на терена и съотборници в националния тим. Гунди беше мил, възпитан и интелигентен мъж. И красавец, но там повече могат да кажат жените. Имали сме приятни мигове заедно по лагерите с националния. На терена обаче забравяхме приятелството. Любопитно е, че аз съм гонен за първи и последен път заедно с Гунди. Беше по време на първото ми дерби с ЦСКА срещу Левски. При 0:0 след почивката трябваше да бием фаул, но Гунди застана на стената и след като Сашо Костов го ощипа, падна и почна да се превива. Реферът Гергинов дойде, Гунди стана, аз го бутнах и той ме бутна. Гергинов ни изгони и двамата, а по пътя към съблекалните привържениците на Левски ме замеряха със семки, книги и вестници.

– В националния тим имате 4 мача, но два от тях са решаващи по пътя към световното в Англия. Защо не попаднахте в състава за мондиал 1966?

– През 1965-а се изправихме срещу Белгия в пряк спор за място на световните финали. В София спечелихме с 3:0, но в Брюксел изгубихме с 0:5. След крушението треньорът Рудолф Витлачил извади шестима души от състава – мен, Иван Димитров, Виден Апостолов, Тодор Диев, Спиро Дебърски и Евгени Янчовски. Чехът взе решението, за да премахне стреса, тъй като вероятно се е опасявал, че ще имаме голям респект в третата решителна среща във Флоренция.

И се оказа прав. Вкара шестима нови, бихме белгийците с 2:1 след отлична игра на Гунди и два негови гола и се класирахме. В тази среща десен бек излезе Шаламанов и той замина за Англия. Но и късметът не бе с мен в Брюксел. Когато кацнахме, липсваше сакът с обувките ми, но самолетът вече бе излетял в друга посока. По искане на нашите ръководители, ми доставиха сака на другия ден следобед, само 4 часа преди двубоя. Ако доставката се беше забавила, нямаше да играя и сигурно щях да ида на световно, но не било писано.

И да се върна към Витлачил. Той беше много добър треньор, направи Чехословакия втора в света на световното в Чили през 1962 година, а след това у нас тренираше едновременно Левски и националния отбор. На мен ми казваше: „От теб искам само едно – центрирай топка на Гунда.“

– Какви бяха по ваше време дербитата Черно море – Спартак и вярно ли е, че сте спасили градския съперник от изпадане?



– Празник за Варна и футбола. Мало и голямо се стичаше на стадиона, трибуните бяха пълни, но нямаше безредици. Запалянковци на двата отбора са сядали един от друг. Чоплели са семки, водили са спорове и са коментирали случващото се на терена, но в рамките на допустимото. След като се завърнах от ЦСКА в родното гнездо, спасих Спартак от изпадане в едно дерби. На тях им трябваше поне точка да оцелеят, но ние дълго водехме с 1:0. Направихме им няколко реверанса в защита, но техните асове Чоко Николов и Иван Филипов нямаха ден. В един момент погледнах часовника и видях, че изтича 81-вата минута. Нямаше време за губене и при едно центриране, пипнах топката с двете си ръце и я подхвърлих към бялата точка. Те вкараха дузпата, завършихме 1:1 и се спасиха. Адмирал Добрев обаче се ядоса и ми каза на другия ден да пусна рапорт за напускане. Веднага отидох в София, знаех, че Добри Джуров всяка сутрин бяга по 20 обиколки на „Армията”, и го изкачах, за да поговоря с него. Полковник от охраната ме позна и любезно тръгна да ме отпраща. Докато спорим, Добри Джуров свърши с бягането, приближи се към мен и ми подхвърли: „Как е във Варна.” Без да губя и минутка, му обясних, че неволно съм играл с ръка в дербито на града и съм направил дузпа, от която съперникът е изравнил, но адмирал Добрев смята, че действията ми са умишлени и иска да ме уволни. Думите на Джуров към мен бяха: „Бъди спокоен и си тръгвай.” Явно е казал, каквото трябва по телефона, защото ме извикаха на тренировка, но адмирал Добрев превърна дните ми в ад. Добре, че го направиха министър и го изтеглиха в София, за да свършат мъките ми.

А иначе на Спартак щях да помогна и за втори път, но като треньор. През пролетта на 1978-а трябваше да бием Враца във Варна, а Спартак да вземе точка в Перник, за да се спаси от изпадане. Първият човек в партията Тодор Стойчев ме извика и ми каза, че на всяка цена трябва да спечелим. 20 минути преди края резултатът беше 0:0 и аз не можех да си намеря място от яд на пейката. Но Войчев изригна с два гола, а после вкарахме и трети за крайното 3:0. Усилията ни обаче станаха напразни, защото Спартак не можа да си свърши работата и загуби от Миньор.

Иначе срещу Спартак съм играл винаги на живот и на смърт, и съм им вкарал четири гола – три с Черно море и един с ЦСКА.

– Какво е за вас Черно море?

– Моето всичко – любов, съдба и живот. Ако е вярна приказката, че черноморците се раждат, а не се създават, тя е валидна в пълна степен за мен. Радвам се, че сбъднах мечтата си в Черно море – да съм капитан на децата, юношите и мъжете, а после по обратния ред – да тренирам децата, юношите и мъжете.

И съм щастлив, че в последните 15 години с изключителната подкрепа на сериозните и уважавани собственици на клуба, вече като зрител видях най-големите успехи на Черно море в историята му.

– Как се чувствате на 80 години и какво си пожелавате?

– Аз съм най-щастливият човек на света, тъй като се радвам на една прекрасна правнучка – Алисия. Тя живее заедно с майка си – внучката ми Росица, и татко си Юго в Ница. Тук е мястото и да призная, че може би с вас нямаше да правим това интервю, ако не бяха вниманието, душата и златните ръце на двама варненски лекари. Преди 17 години за първи път влязох в болница и проф. Искрен Коцев ми спаси живота, а преди две години същото направи и д-р Панчева. Бях изпаднал в клинична смърт за 3-4 минути и когато се събудих, тя бдеше над мен като ангел. Благодаря и на двамата, и сигурно ще ме разберете, че колкото и банално да звучи, бих си пожелал само здраве. Защото, аз, когато съм здрав, как се развива живота ми, зависи единствено от мен.

Визитка



Иван Василев е роден е на 18 януари 1939 г. във Варна. Юноша на Черно море. Дебютира за мъжкия тим на 18 години, е през 1969-а е част от мъжкия отбор, който завършва четвърти в „А” група – второто най-добро класиране в елита в историята на клуба.
Играл е и за ЦСКА. С „червените” е шампион на България през 1966 г. и вицешампион през 1968 г. Носител на Купата на България през 1965 година и ½-финалист за КЕШ през сезон 1966/1967.
В „А“ група има 196 мача и 8 гола за „моряците“, както и 115 мача и 3 гола за ЦСКА. Общо в кариерата си има 311 мача и 11 гола. За националния отбор на България е изиграл 4 мача.
Като треньор е водил Белослав, Черно море, Добруджа, Лудогорец и Спартак (Вн).
Иван Василев е подполковник от запаса на Българската армия.

автор
Недко Петров, „Петел“

Related posts